Аз през моите очи не съм Аз през твоите очи

07.07.2020 12:15

Дълги години не спирах да се учудвам, когато науча как ме възприемат дори най-близките хора от семейството. За останалите приятели, любовници, по-далечни познати дори не коментирам. И съвсем не говоря за разни критики, осъждане или забележки. Към тях някак се научих да развивам резистентност дори защото слънчевият ми знак е Дева. А както знам от Линда Гудман – не се е родил този или и тази, който е в състояние да направи по-безпощаден анализ и критика на самия себе си от представителите на този зодиакален знак.

Всичко, което може да ми бъде казано като забележка, критика или обвинение, вече съм го разчепкала на съставните си части и съм го сглобила отново, така че да ми служи, въпреки че не е толкова перфектно. И дори съм си го обикнала. Намерила съм му мястото в системата си. Затова критиките към мен ме дразнят, както ме дразни лоша поезия и графоманска проза - твърде аматьорски са. Но не ги приемам толкова лично. А по-скоро с едно: „Уф, нищо не разбира този човек“.

Истината е, че повече се изненадвам по отношение на онова, за което ме мислят за добра. Или компетентна. Поемам отговорността да го развия, когато го работя. Изучавам и проучвам всичко възможно, когато създавам какъвто и да е медиен продукт. Доста безкомпромисно, при това. Внасям и собственото си светоусещане и истински се отдавам, когато онова, за което ми е гласувано доверие, е мой фокус. Но така и никога не успях да се идентифицирам с каквото и да е от онова, заради което някой е повярвал в мен.

Година преди общият ни рестарт, наречен „извънредно положение“ покрай оня вирус, съзнателно си взех почивка. От всичко, с което някой някога ме е свързвал.

► Една непланирана година

Когато дойде време почивката ми да свърши по чисто финансови причини, нямах никакъв отговор на въпроса „Какво искам да правя сега?“. Когато приятели ме питаха: „Какво ти се прави?“, отговарях: „Нищо“. Една приятелка от детството дори възкликна: „Ужас! За това не напускам гадната си работа... Какво ще правя, ако остана без нищо? Много ми е мъчно за теб, че така и никога не реши каква искаш да станеш, като пораснеш“.

„Шок и бомба“ – както би написал някой жълт сайт. Това, което през моите очи е най-голямото ми достижение – вътрешно да се освободя от всяка една идентификация, с която съм приела да бъда свързана, за да участвам в „човешката комедия“ (по Балзак или Уилям Сароян – който си изберете), е нещо, за което някой ме съжалява. Някой, който не напуска гадната си и не бог знае колко добре платена работа, защото ще се лиши от социалната си идентификация.

Още от Авторите

Окееей. Знам, че никой никога не разбра защо си сменям работата през 2-3 години и щъкам като пеперуда от цвят на цвят. И цял живот някой е силно притеснен за мен, че не изглеждам сякаш съм решила „какво да правя в този живот“. На първо място, собствените ми родители. Казах ѝ само, че няма нужда да ѝ е мъчно за мен, аз съм си добре. Тогава тя пак ме погледна и каза: „Ама, верно си добре, супер изглеждаш. Виж аз колко съм скапана, уфффф“. И тя изглеждаше добре, впрочем. Просто се чувстваше скапана.

Другото забавно беше, че новите предложения за работа, които получих и продължавам да получавам, са свързани все с неща, с които мои бивши колеги и познати ме идентифицират. Приемам ги, върша ги, като един добър занаятчия, но вече съм абсолютно сигурна – нищо от това, което можеш да вършиш и си компетентен, не си истинският ти. И въобще няма нужда да се търси страст или „мисия на живота“, ала-бала, в което и да е нещото, в което си станал професионалист или занаятчия като човек.

В една от международните групи, в които членувам в социалната мрежа, наскоро ми попадна коментар за книга, чието заглавие не зная: „Тази книга ми отвя главата. Главният герой полудява, когато осъзнава, че никой не го познава наистина. Есенцията е, че човекът, който ти възпиремаш като „себе си“, съществува само за теб. Всеки човек, когото срещаш, с когото имаш връзка или направиш зрителен контакт, когато се разминавате по улицата, създава „твоя“ версия в ума си. Ти не си един и същ човек за майка си, за баща си, за братята и сестрите си. Съвсем различен човек си за своите колеги, съседи или приятели. Има хиляди различни твои версии, които съществуват в представите на хората, които някога си срещнал или си бил близък. И когато общуват с теб, те общуват единствено с тяхната версия за теб. Затова и „Ти“ съществуваш само във всяка от тези хиляди създадени версии за теб. А „ти“, истинският „ти“, всъщност си „никой“.

Това прозрение, на мен не ми отвя главата, включително защото съм го изживяла осъзнато. Търсех го като познание. Но също така, защото съм подготвена още от млади години, благодарение на любимо стихотворение от Емили Дикинсън:

„Аз никоя съм. А ти кой си?

Ти също ли си никой?

Тогава двама сме. Но не издавай -

че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой

- и като жаба мокра -

да казваш цял ден свойто име -

пред възхитена локва!“

Ако харесвате и обичате това, което правите и начинът, по който ви възприемат близки и приятели, радвайте се на изживяванията, с които ви е приятно да се идентифицирате. Ако не ви харесва как ви възприемат – майната му, това и без друго, не сте вие.

Но ако при някои от вас вече се прокрадва усещането, че май не сте точно това, което другите си мислят, дори и да е хубаво...; ако се справятe с онова, което работите или творите, но ви става все по-трудно да се идентифицирате с него, ако вдъхновението или страстта, с която преди сте го вършили е изчезнала...; ако ви обзема ужас от идеята да крякате своето име пред възхитена локва (като пишете по цял ден в социалните мрежи, самомаркетирате се по YouTube канали, собствени сайтове и всякакви нови дигитални маркетинг трикове)..., Честито!

Няма нужда да полудявате, нищо че ще ви мислят за луди. Няма нужда да се издавате. Вие си знайте, че сте на верния път – към истинското майсторство да се живее този живот. Казва ви го един истински „Агент на нищото“* ;)

*“Агент на нищото“ е книга на Михаела Петрова

Прочетете още от Михаела Петрова: