Безсъници. И пак не мога да заспя. Така и не се научих да потъвам в сънищата си без теб до мен.
В мъничката стая, където бяхме свикнали да се прегръщаме в онези бели сатенени завивки, сега е празно.
Разказваше ми хиляди истории, така и не успях напълно да се насладя на онази, последна...
Не знаех, че повече няма да чуя гласа ти.
Чудовище. За такова те мислех някога. Доказа ми - чудовищата също се влюбват.
"Той е само един... и ми стига!" - как те пазех дори от мислите си.
Не вярвах, че ще се откажеш. Че ще пуснеш ръката ми.
Красива? Да, такава съм! Но красотата не те задържа до мен. Добра? И това е мое... но и то не промени решението ти. Явно хората се оказаха прави - не можеш да задържиш мъж, които не желае да бъде задържан!
С теб дори мълчанието ми бе комфортно. Не се чувствахме длъжни да запълваме тишината с гласове. Просто си лежахме в белия сатен, заслушани в света наоколо, усещайки присъствието ни. Беше хубаво.
Но не съжалявам. Аз не спя сама...
Всяка вечер взимам нещо в прегръдките си - понякога сълзите, друг път достойнството си, често и грешките.
Не знам дали любовта ще ми се случи отново. Дори да има нещо след това, трябва да го нарека с друго име, "любов" вече е заето...
Но какво пък? Оценявам това, че поне "е било". Можеше "никога да не бъде".
А и вечерта е пред мен... Има за какво да си говорим с нея.
Аз кротичко ще си стоя, в нощта, в белия сатен, и не искам нищо повече да ми даваш. Просто не ми взимай това, което ми остана!
Автор: Никол Новенска
Прочетете още от рубриката ни "Из Edna@":
Кучки - ръководство за разпознаване
Първо силиконът, после любовта
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
