Той беше бесен.... Разкрещя се с какви ли не обиди. Каза, че е бил сигурен, че “някоя ще се опита да го върже така”, след като скоро му предстоеше да се завърне към магистратурата и началото на кариерата си в Англия. Че е бил сигурен, че “някоя ще ми погоди номер”. Имаше още много от гневната му тирада, но за щастие вече не си спомням.
Помня обаче как върховете на пръстите и лицето ми бяха изтръпнали от ужас. Цялото ми тяло трепереше от студ, нищо че август бе жарко горещ. Стоях седнала с поглед, зареян пред мен без да виждам нищо, а той обикаляше отстрани и гневно нареждаше. Когато се успокои, а аз възвърнах известно самообладание, започнахме да говорим какви са опциите ни за реакция. Нямаше много, но и двамата бяхме наясно, че не искаме да бъдем заедно, още по-малко да ставаме родители.
Няколко дни след това прекарах в обмисляне на варианта да задържа детето без баща му или ако трябва да използвам превърналия се в тежко клеймо термин – да бъда “самотна майка”. Не ми харесваше картината, която виждах. Не се чувствах готова за подобна крачка, имах прекалено много други планове и желания, освен това се чувствах млада, дори малка за подобен развой на живота ми. Та, аз до преди няма и 4 години живеех с родителите си и все още разчитам на тях за почти всичко!
Знаех, че ако се реша на крачката да стана родител сега, ще бъда нещастна и най-вероятно няма да се справя изобщо с майчинството. Огромна роля за решението да прекъсна бременността в самото ѝ начало беше и отказът на другия замесен да участва. Той категорично заяви, че плановете му не включват деца в близките поне 10 години.
Смело изказване от негова страна, но то целеше да ми даде ясно да разбера, че не мога да очаквам от него нищо...
И така решението бе взето и изпълнено.
Не обичам да се сещам за онези дни, за консултацията с лекаря, за уговарянето на час в клиниката, престъпването на прага, събличането на дрехите, излизането след това, дългите дни и кошмарните нощи… В продължение на няколко години всеки път щом спомените нахлуваха в съзнанието ми, се щипех много силно някъде по тялото. Или захапвах до кръв устните си. Болката ми помагаше да прогоня спомена, да се фокусирам в сегашния момент, а и да търся изкупление. Своеобразно смешно наказание.
Излязох от депресията бавно и тайно. Само най-близките ми приятелки знаеха какво се случва с мен и се стараеха по всякакъв начин да ми помагат. Забавленията ни вече се промениха. Не бяха така купонджийски както преди и някак започнахме да предпочитаме вечерите в добра компания пред шума на баровете. Околните го отдадоха на някакво порастване или съзряване, което сме достигнали.
Може и така да е. След абортът се чувствах стара, немощна и смачкана.
Не знам дали някога ще мога да се отблагодаря достатъчно на приятелките ми за подкрепата, която ми оказаха. Без тях сигурно щях да потъна безвъзвратно в депресията си. Но с много усилия от тяхна страна, постепенно се върнах към себе си или поне това, което беше останало от мен.
10 години минаха от тогава…
Днес животът ми е толкова хубав, че всяка сутрин се будя с дълбока благодарност за всичко, което имам. Единственото, за което се моля, е детенцето ми да се роди здраво. Терминът е съвсем скоро и аз се чувствам щастливо изплашена пред предстоящата промяна в живота ми.
Мъжът до мен беше толкова щастлив, когато разбра, че ще става татко, че се разплака. Решението да имаме дете беше взето обмислено и единодушно. Двамата се запознахме в края на 20-те ми години, когато вече бях простила на себе си за случилото се през лятото на 2009 и можех отново да си позволя да бъда щастлива и да обичам.
Колкото и да знам, че тогава взех правилното решение, няма как да споделя, че една мъничка частица от мен, една малка, тиха молекула, дълбоко в сърцето ми, изпитва съжаление. Напук на всички рационални доводи, напук на прекрасно наредилия се до момента живот, напук на всичко, тази малка частица в мен още страда и сигурно ще е така до сетния ми дъх.
Но човек не трябва да живее с непрестанното търсене на отговор на “ами, ако”. Не трябва и да се връщаме прекалено често към миналото, нито да прескачаме в илюзорното бъдеще, защото рискуваме да се загубим там и да не намерим пътя си обратно към настоящето. А щастието е възможно единствено тук и сега.
Що се отнася до онзи господин от лятото преди 10 години, спряхме комуникация още тогава, когато вече нямаше какво да ни свързва. Старателно се избягваме наяве и в социалните мрежи, но все пак разбрах, че се сдоби с жена и дете няма и две години след авантюрата ни. Преди няколко години чух, че е станал татко за втори път, но майката била друга. Живи и здрави. Ще се радвам, ако изтрия изцяло спомена за него.
Що се отнася до приятелките ми, никога не сме го обсъждали, но забелязах как случилото се с мен, ги направи много по-предпазливи по отношение на интимните си контакти. Това поне е нещо добро от цялата ситуация.
Съмненията ще отекват в спомените, а съжаленията понякога ще се забиват до кръв в сърцето, но не трябва да им позволяваме да завземат живота ни...
Знам, че мнозина ще ме осъдят, но други ще ме разберат. Единственият съвет, който искам да дам, е – бъдете внимателни! Забавлявайте се, обичайте, радвайте се, викайте, смейте се и плачете, но винаги бъдете внимателни и знайте, че вие сте отговорни за бъдещето си, затова мислете разумно.
И нека никога не забравяме и винаги да оценяваме фактът, че имаме право на избор какво да правим с телата и живота си!
Автор: Анонимна
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
Още от Из Edna@:
- "Всеки ден си казвам, че няма как да те обичам все повече. Всеки следващ ден ми доказва, че греша."
- Светът има нужда от повече жени
- Как биха реагирали мъжете ни, ако ни отвлекат похитители?
- От какво остарява човек - от бръчките по лицето или от бръчките в душата му
