Имам една приятелка.

Тя е много интересен човек. Не я познавам.

Мога само да гадая за това – какво представлява тя. И казвайки тия думи, аз се заливам в горчив смях и смехът ми стига до небесата. И се смея на всички хора; и най-вече на тия сред тях, които си въобразяват, че са умни.

Та нима има дори един човек, за когото мога да кажа: Аз знам какво представлява той?

Който каже, че познава някого – казва най-глупавото нещо на света. И в същото време – ние именно на това разчитаме. На това непознаване, което наричаме познаване. Даже за някого казваме: Познавам и кътните му зъби.

А душата му познаваме ли? – питам веднага аз. – Ами митохондриите му?

Та нима във всяка негова клетка няма множество мънички митохондрии? А във всяка от тях – цял куп ДНК? Познавам ли ги аз тези негови мънички митохондрии, като казвам, че познавам този човек? Ами познавам ли тъмните кътчета на душата му, които и той сам не познава? А ако не ги познавам – митохондриите и кътчетата – тогава, да го вземат дяволите, какво по-точно познавам?

Но ние си дрънкаме най-безотговорно: Познавам тоя, познавам оня. Нищо, нищо. Хора сме. Всяка глупост ни е простена.

И така. Имам една приятелка. Мило момиче. Малко мрачно. Много вдъхновено. Живее в крайморско градче. Има вечни самоубийствени мисли. Има повече жажда за живот от повечето, които (ха-ха-ха) познавам. Ето – пак с това познаване. Тя има сили и жизнерадост. И чести отчаяния. И силни главоболия. И любов към природата. И страх от хората. И стремеж към хората. И разочарования от хората. И глутница бездомни кучета, които гледа в дома си. И няма дом, а живее на квартира и сменя тая квартира през месец. И има книги. И няма книги, защото винаги тези, които е събрала, остават в квартирата, която е напуснала. Тя е велика читателка и природозащитник. Превързва счупени крила на гарвани и чете ”Гарванът” на Едгар Алан По. Превързва навехнати крачета на зайци и чете ”Заеко, бягай” на Джон Хоуйър Ъпдайк.

Тя ме обича, така казва винаги в писмата си. Заради моите книги. Те съставляваха важна част от библиотеката ѝ. Така мисля. Тя ми даваше да разбера, че е така. Като че ли – наистина беше така.

Тя ми пишеше във вездесъщия "Фейсбук", където (ние знаем това) природозащитникът среща фабриканта, а лъвът поляга до агнето. М-да. Първо – преди три години – в продължение на половин година просто ми пишеше разхвърляни поетични мисли. После стана по-конкретна. Всъщност – разбрах, че чете и харесва книгите ми чак след една година. Някой би казал: Леко лудичка, а?

Но аз съм бил психиатър в детството си (простете за нелепите шеги, но ми е тъжно) и знам горе-долу кой е луд и кой – не. Тя по-скоро беше просто доста умна. Даже, като че ли, много умна; и неразбрана, и тъжна от това. В малкото си градче. От което често ми се оплакваше. Колко е еснафско, колко е пълно с кебапчета и чалга. И как всички местни хора са заразени от туристическата далавера и говорят единствено за имоти и парцели. А тя искаше да направи за тях отдел за съвременна българска литература - в местната библиотека – със свои средства, със своите си книги.

Отдел за съвременна българска литература! – представяте ли си? Но те – смях. Присмех. И смърдящи, зли подигравки. Мухъл и отровна плесен има по ъглите на България. Бездушие и злобна нищожност. Знам аз тая работа. А и в сърцето вече има. Вече. А може би – открай време? Ех!

И така. Тя живее там – в това еснафско свое градче, което обаче често ми описва и като райско кътче. Заради вечното дишащо и шумящо море, заради това зеленокожо чудовище с дъх на свежи водорасли и вечен живот. Заради гората, напираща към морето. И заради потайните животинки, криещи се в нея. О, колко е хубаво морето! – често ми пишеше тя. Често тя ми пишеше и: Обичам те, батко ми! И денят ми се изпълваше с тъжна увереност, с красива увереност, със сладка увереност и със смела увереност – че това, което правя, е добро за някого. И че трябва да продължа напред. Да пиша и да експериментирам с мислите си. Да дълбая в душата си и като честен миньор да изнасям всеки сапфир и всяка вкаменелост – на повърхността.

Тя четеше Кърт Вонегът, Тери Пратчет, Рей Бредбъри, Фьодор Достоевски – всички мои братя и чичовци и родни хора – и живееше тъжно, гневно, упорито, самотно и смело в своето самотно градче. Издържаше се с чистене на домове на руснаци и богати българи. Мразеше тоя беден и нечист живот. Мечтаеше за чист. Без кошчета с остатъци от непълноценни нощни малки оргии. Без косми, сперма, мухъл, белина, мръсни погледи, дребни пари, дребна проституция, петна от конфитюр и съмнителни спринцовки. Тя искаше чист живот.

Спасяваше животинки. Издирваше нови писатели и книги, които да открие за себе си. Живееше. Бедно, смело, отчаяно, вдъхновено – в самота.

Вчера си писахме пак. И аз ѝ написах за довиждане – набързо: Отивам на едно мероприятие. Там ще награждават народен будител. Поканен съм. Защото и аз участвам в една инициатива. И нашият човек, тоя, който даде парите за нея, един богат бизнесмен, е номиниран като будител. Хайде, побягвам. Така ѝ бях написал.

И когато мероприятието мина, аз отново отворих профила си и прочетох. Писмо от нея. ”Кого пробудихте? Самотните бабички и отчаяните млади хора? Които нямат никаква друга наслада и утеха, освен да си почетат пред печката, с преценени до грам дърва? Или зомбомилионерите, които си правят ей такива мазни награди и си ги подаряват един на друг и после отиват на сафари в Африка или на секс туризъм в Тайланд? И ти ходиш по тия светски места и се лигавиш с богаташите…“ …и така нататък…

Писмото ѝ завършваше: Не си ми вече приятел. Не те обичам. Всичко е било вятър. Тук е ад. А вие там си играете на рай. Фалшива работа. И така.

Първо аз се ядосах. Защитна реакция. Когато те обвиняват – ядосваш се, за да се подготвиш за защита. Но после усетих, че нямам право да се защитавам.

Но от друга страна: Трябва ли да мразя всички богати и успели хора, дори и когато помагат на други, и то – за просвета и култура? Само защото са богати? И дали всички от тях ходят на сафари в Африка и секс туризъм в Тайланд?

А после си помислих и така: Когато си богат, не се ли превръща дори и най-обикновеният твой обяд в едно неимоверно и нагло разточителство? Става въпрос – не изглежда ли така в очите на бедните? Не става ли дори разходката ти в гората едно нагло сафари в Африка? В очите на бедните? Когато си богат, не е ли твоят сън нагло хъркане? И твоята любов – мръсна похот? В очите на бедните?

Не става ли всяка твоя стъпка грозна, само защото си богат? И мразен? Има ли начин богатите да не бъдат мразени? Така се запитах и бях покрусен.

И се запитах: Всъщност аз имам ли някакъв смислен и мъдър ход в тая ситуация? Имам ли такъв ход, че да не пренебрегна моята приятелка с нейната омраза, за да оправдая богатите? И да не намразя богатите – заради съчувствие и солидарност с моята приятелка? Имам ли някакъв изход от тази главоблъсканица?

Засега… Засега отговорът ми е Христос. Прошка за всички. Засега отговорът ми е Буда. Прошка за всички. И лека, снизходителна усмивка.

Ще видим за по-нататък.

Ом.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.