Да, съзнавам, че заглавието е малко шокиращо. Кой идиот мисли и пише подобни неща!? Никога не е време за умиране и никой никога не е готов за това.

Замислих се по тази тема в един от онези дни, в които задачите те връхлитат с такава сила, че нямаш време дори да ги разпределиш. Действаш кризисно бързо. Както когато хората и елфите защитаваха крепостта “Рохан” от орките във “Властелина на пръстена”. Избиваха ги методично, без специално отношение. И когато нанижеш на върха на пиката си една орка, зад него има още две. Или ти, или те.

Така е и със задачите. Отмяташ, свършваш, продължаваш. Понякога претупваш. Но продължаваш. Та, тогава си помислих, какво би станало, ако някога, някъде в средата на тая битка, не издържа и падна. Какво става тогава?

И се ужасих. Представих си, как казват на децата ми, как казват на жена ми, как разбират нашите. Боже, колко мои снимки има у нас, колко много спомени имам с всеки от тях, колко трайна следа съм оставил. Удар, ужас, вцепенение, плач... живееш с мъка. Я успееш да я преживееш, я не. Естествено. Собствената ми смърт би била ужасна трагедия, но и за мен самия, освен, ако слухът за нея не е силно преувеличен. Непосредствено след вцепеняването от неизбежното, си помсилих нещо съвсем друго.

Нещата трябва да продължат. Задачите, проектите, ангажиментите. Онази мисъл, че трябва да спрем с дребнотемието и с това да се ядосваме за глупостите около нас, са приказки за туристите. Никой не спира. Всеки продължава.

Най-много ме притесни мисълта, че една толкова дребна и естествена причина може да забави всичко. И че това е глупаво. Прекалено много време губим в оплакване и страдание. Преживяваме драматично толкова безполезни и дребни неща, че истинската драма е девалвирала смисъла си. 

Аз съм деликатен и не мисля, че заслужавам да изисквам от света да спре. За да пореве. Мисля, че трябва да се научим да умираме прави и да продължаваме. Важно е да правим нещата, които си струват, за да си струва да бъдат продължени.

Не хората са важни, а това, което правят и това, което оставят след себе си. Защото имената на героите ги помним заради геройствата, които са записали на житейската си сметка. И продължавам по житейския си план.

Преди да умра.

Живея силно, бързо, смело, износващо, ако може дълго, емоционално и запомнящо се. Заразително за близките ми, заразително за децата ми, заразително за хората. Колкото повече са заразени, толкова по-добре.

Умирам. Гробарят плаче на гроба ми. Евентуално. Това би бил силен момент и добра оценка за живота ми.

След това.

Другите продължават да живеят силно, бързо, смело, износващо, ако може дълго, емоционално и запомнящо се. Заразително за близките им, заразително за децата им, заразително за хората. Колкото повече са заразени, толкова по-добре.

И се успокоявам. Има много неща, които трябва да направя, преди да си отида, а и след това. 

Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.