Калин Терзийски
Когато напиша някоя статия със силно хуманно послание, започват да ми пишат. Ех, тези хора. Знаете ли... вълнуват ме!
Ако някой ми каже пак: "Хората са се побъркали, хората станаха зли, хората подивяха, хората оскотяха..."
Ако ми каже така, ще го перна, честно ви казвам!
А кой разправя така – че хората това и онова, че са оскотели и тъй нататък?
Ами кой…
Аз, кой друг?!
Аз…и другите. Всички само това плещим - и не ни е срам, хич не ни е срам! Само това ни дай – да обвиняваме хората, че са се отпуснали, че са станали зли, че са забравили морала и са подивели!
А защо го правя аз това, защо така се нахвърлям към хората? Върху моите братчета тъжни и сестрици объркани? Защо така горчиво и злостно ги обвинявам?
Не е ли защото намирам в самия себе си точно тия черти, които ме вбесяват?
Но тъй като човек не обича да обвинява себе си – аз ловко и съвсем несъзнателно ги проецирам (тези омразни за мен черти и качества) върху другите! Проецирам ги върху нещо абстрактно, което наричам другите хора.
Не съм ли аз един обикновен неосъзнат глупак, който без да съзнава, прехвърля своите грехове на другите и там вече – закачени върху челата на другите хора – ги замеря с камъни и хули?!
Та така де…
Когато чуя някой отново да говори лоши неща за хората, за нашите събратя – българите, като чуя себе си да ги обвинявам, ще си отварям някое ей такова писмо.
Каквото получих... каквито получавам почти непрекъснато, по дяволите, те никак не са изолиран случай, те по-скоро са правило!
Та, каквото получих преди пет дни.
То беше свързано със статията, която бях публикувал пак тук - за моя приятел с разрушената от болест тазобедрена става.
Получих това писмо и без никакво съмнение го поставям цялото тук.
Защото то е една идеална запушалка за устите на тия (подобни на мен) глупаци, които само знаят да говорят колко е пропаднал и загубил човещината си българинът, колко е обезсърчен, колко е оскотял…
Такива писма, струва ми се, обезсмислят тия злобни твърдения.
Защото българите не са едно нещо... Все пак, Бога ми, ние сме десет милиона – тук и по света. И аз добре знам – сред нас има както обезверени и оскотели, така и светци!
Моля да не забравяме това!
И ето – това е писмото:
"Здравей, прочетох статията ти за твоя приятел със заболялата тазобедрена става. Провокирана от писането, реших и аз да ти пиша. Аз съм човек с увреждане и също получавам инвалидна пенсия, но да ти кажа честно, не я искам. Просто искам да работя и да ми се заплаща за труда ми, но не ми дават шанс работодателите, при които ходя на интервю.
От тази година реших да кандидатствам за работа и да ходя на интервюта, където ме поканят. Проблемът идва от там, че щом отида и спомена, че имам проблеми със зрението, всичко приключва до там.
Рехабилитатор съм по професия, имам 12 г. трудов стаж в здравно заведение и от 10 г. поради лекарска грешка съм сляпа, но продължавам да работя вкъщи, реших да пробвам да изляза от дома си и аз пак да се почувствам като всички хора, да ходя на работа да имам по-голямо самочувствие, но уви, попадам на камък все.
Аз съм упорит човек и няма лесно да се откажа. Ще продължавам да ходя на интервюта и дано се появи работодател, който да ми даде шанс да покажа какво умея и как се справям с професията си.
Поздрави."
Нещо да кажете по повод българското обезсърчение?! Нещо да кажа аз?
Просто ни е някак удобно да живеем с песимистичната представа, че сме нещастни и че сме мизерни и обезсърчени.
А излиза, че не сме!
Моля, да не се забравя!
Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.
