Ива Екимова
„Да те свалям или да не те свалям?” – чувам почти истеричен глас в слушалките, докато шофирам по булевард „България”, наслаждавайки се на красивата Витоша.
„Представяш ли си какво ме попита?” – продължава да се излива емоционалния монолог на една от най-близките ми приятелки. Търпеливо изчаквам, а спокойствието ми е потопено в прегръдките на гледката, ширнала се над волана.
Първият ми опит да внеса ред в разговора катастрофира в гневната стена, изправила се от другата страна на слушалката. Знам, че няма да минат и 20 секунди и ще чуя въпроса „Какво да направя?”
Поемам въздух и първото, което успявам да кажа, мобилизирайки позитивност от планински характер, е: „Първо се успокой!”
Втората наративна вълна ми обрисува цялата картинка.
Тя – зряла красавица, току-що освободена от прангите на сериозна връзка, впуснала се в очарованието на флирта. Ситото прилича повече на гребло, отколкото на филтър за кафе, но в крайна сметка, коя съм аз, че да съдя приятелката си.
Той – тежък интелектуалец, разбирай - тежък в стойностите от библиотеката на огромното си книжно минало.
Те - елегантен разговор, общи смешки, хубаво вино и сходен вкус към литература, пътувания и начин на живот. В най-красивата фаза на флуидопотока, за нея леденият душ се изсипал под формата на въпрос.
„Можеше да е по-лошо. Направо да ти каже, че няма да те сваля!” – не вярвам на глупостите, които изричам и докато не слушам мнението отсреща, си давам сметка, че днес нещата не стават така, като преди - любимата мантра на носталгици, романтици и виталисти.
Зациклям на въпроса „Да те свалям или да не те свалям?” И не, това е не въпрос от миналия век.
Днес това колебание няма нищо общо с Шекспир. В един миг умората се натрупва не в костите, не в ръцете или нозете, тя е просто състояние на ума. Времето се движи в пъти по-бързо от седянката на мегдана и вселенските сили не му помагат, ама никак. Напитка, усмивка, жест, отношение, споделяне, секс. Завихрените емоции, се прераждат в надеждата този път да е истинско. Бариерите се материализират в страх. А в отговора няма страх. Липсата на страх е свобода. Свобода, че не се създават излишества от нужди.
„Едва когато осъзнаваш, че не се нуждаеш от нищо. Всичко, което ти трябва, е собствената ти увереност. Тогава се освобождаваш от гнева, с който започна и се наслаждаваш на това, което получаваш. Защото то е дар.” – терапевтирам от моята страна на слушалките, а мобилната клетка транслира посланието ми до разтревоженото сърце отсреща.
Почти усещам спокойствието, с което тласъците на живота се връщат в нормалното си състояние и давам опция за верен отговор: „Да, разбира се, сваляй ме! Само мобилизирай най-добрата версия на себе си.”
В най-добрата версия на себе си се превръщаме, когато нямаме очаквания, не се притесняваме, приемаме нещата каквито са, не се опитваме да променяме другите и спираме общуването, с хора, които ни ограбват емоционално и негативизират с присъствието си. Тогава изчезват притесненията, ерзацът на авторитети и светът се превръща в слънчева прогноза за времето.
Чувам успокоеното „благодаря” отсреща и пропукването при прекъсването на разговора. На другия ден пием шампанско и се смеем на случките, които подреждат пъзела на живота ни, превръщайки го в незабравимо произведение на собствените ни копнежи и спомени.
Прочетете още от Колонката на Ива Екимова в Edna.bg:
Скъпи, запознай се със съвършената жена
Възможно ли е приятелството между мъж и жена?
Секс, четири жени и един щур уикенд
Пишете на Ива Екимова на edna@netinfocompany.bg.
Пишете на Ива Екимова на edna@netinfo.bg.
