Нали знаете хората, които не могат да отказват? Аз съм един от тях.

Всъщност, идеален човек, който не може да отказва, не съществува. Всеки, и най-упоритият и безнадежден неотказвач, понякога отказва.

Но му е трудно, трудно му е, по дяволите!

Аз съм точно така.

Мога да отказвам, но ми е трудно. Дяволски трудно. Хайде сега, питайте ме: защо използвам такива демонологически архаизми като “дявол да го вземе“ и “по-дяволите“?

И аз няма да мога да ви откажа – и ще ви обясня. Използвам ги, защото изпитвам безсилие, говорейки за своята слабост! Защото знам, че да не можеш да отказваш не е хубаво качество.

И ми се ще, говорейки за своята слабост, да псувам и да ругая. Но защото съм мек човек, аз не искам да нараня нежните уши на презрелите дами и разни други моралисти. И затова използвам най-мекия и благ, архаичен и малко смешен вариант на ругатните, а именно – “по дяволите!“.

Хаха, пък и малко романтично се получава, малко ретро. Все едно съм някой селски даскал с лачени чепици, завършил университета в Прага през 1908-ма. Мхм.

Не мога да отказвам.

И знаете ли защо? Естествено, че знаете. Но аз ще ви предизвикам – колкото е дълбок вашият анализ, анализът на вашето си лично неможене на отказване, предизвиквам ви да го направите с една стъпка по-дълбок.

Примерно, на първо ниво, аз бих казал, че не мога да отказвам, защото съм мек човек. И не обичам някой да страда. Откажеш ли някому, нараняваш го. А състрадателният никак не обича да вижда наранени лица и сърца. И аз не отказвам.

Но ако сляза една стъпка по-дълбоко в анализа си – ще открия, че всъщност не обичам да страдам аз!

Защото откажеш ли някому, той спира да те харесва, мисли си лоши неща за теб, спира да те обича и т.н. Всъщност – въобще не е казано, че ще се случи това. Но отказващият мекошав човек именно това си мисли: “Ще откажа и ще престанат да ме обичат! И край с мен!”

Та и аз така – просто не искам да страдам от отнета любов. Не искам да виждам лица и сърца, разочаровани от мене! Не искам да чувам недоволно скърцащи гласове, които казват: “А пък тоя Кайо... не е той добър, както го мислехме. Както го искахме! Не – той е лош!"

И затова се съгласявам с всичко.

А сляза ли на още една стъпка надолу в анализа си – ще открия, че става въпрос за прекършена още в детството воля.

Едно детенце, на което е давана най-сладката награда, а после му е показвано как, ако не се съгласява с всичко – тя ще му бъде зверски отнета…такова едно детенце ще бъде мека глина в ръцете на всеки манипулатор. На всеки.

Знаете ли каква е единствената и истински сладка награда?

Ще ви кажа: Любовта.

Ако някой в ранното ти детство те научи на това, че ако се съгласяваш безпрекословно с него, ще получиш най-сладкото нещо на света – любов; но ако не се съгласяваш, тя моментално ще ти бъде отнета – тогава ти ставаш най-зависимият и лесен за мачкане човек на тоя свят! О, да.

О, да. Предупреждавам ви: Пазете се, братчета и сестричета!

И така. Казах какъв съм. Човек, който не може да отказва, защото е дресиран – чрез даване на любов и отнемане на любов, да се съгласява с всичко. Каже ли ми някой: “Обичам те. Но внимавай! Само посмей да не правиш така, както аз искам – веднага спирам да те обичам.”

И тогава аз се влача по земята и роня сълзи. Хаха. Шегувам се.

Но да. Меко е моето сърце. Пък и ако този, който иска нещо от мен, ми каже освен, че ще спре да ме обича…ако ми каже и че ще страда, ако му откажа – тогава аз се съгласявам с наистина всякакви неща… просто не се опитвайте да си представяте.

Защо пиша това ли? За ваша полза.

Който е така дресиран – чрез любов и отнемане на любов да не може да отказва, нищо друго няма да натрупа, освен умора, отчаяние и омраза към хората. Защото хората се разпростират, братчета мили и сестричета, кротки овчици мои – дотам, докъдето им дава овчарят! Докъдето им се позволи.

Ако им дадеш да те изядат, те веднага ще притичат усмихнати, с лигавници на врата и хималайска сол в ръка; а и с вилици и ножове.

Ето една историйка.

Обади ми се една госпожа, ще си позволя да ѝ кажа името, но не и фамилията. Тя няма значение. Занимава се с душевноболни в Пазарджик. Шеф е на център за работа с хора с психични проблеми. Казва се Надежда.

Обади ми се и ме покани да говоря пред работещите в нейния център, както и пред душевноболните. Кимнах с глава и въздъхнах. Това беше примерно петата покана за три дни. За публични лекции, участия в телевизии, представяния на книги и така нататък. Аз бях приел повечето. Както казах – много, много трудно ми е да отказвам. За да не ме намразят хората.

И естествено - правя всичко това без пари. Всичко това.

Рецензирам книги на десетки млади и немлади писатели. Без пари. Представям книгите им. Без пари. Изнасям публични лекции. Без пари. Пиша десетки страници мнения и наблюдения за вестници и сайтове по всякакви поводи и запълвам страниците им. Без пари.

Но също така – помагам на хора с проблеми на душите, защото случайно съм бил психиатър. Но пак – без пари. Защото просто не практикувам отдавна. Всъщност – замисляйки се – за писателската ми работа остават не повече от 10% от времето. А писателската работа не е особено високо заплатена. Разни такива дреболии. И аз…

О, Боже, как сега да се изложа пред толкова хора? И да рискувам да спрат да ме харесват и обичат? Но, дявол да го вземе, какво пък – така си е: Аз изнемогвам!

Издържам се като писател, но всъщност в деветдесет процента от времето решавам проблемите на други хора и още по-смешно – на институции! На библиотеки, на културни домове, на неправителствени организации…Та и на министерства!

А те обичат да казват: “Елате, мили господин Терзийски, имаме нужда от вашата помощ! Елате и без пари, ей така, ни помогнете!”

И аз ходя и помагам, и се преуморявам, и правя, каквото искат от мен, а след това се чудя как да си платя сметката за тока.

Но нали ме е страх да не спрат да ме харесват и обичат хората?!

И така – аз взех, че казах всичко това на госпожа Надежда от Пазарджик.

Започнах меко, но накрая се ядосах и я попитах направо: “Абе, вие, мила, като си получавате заплатките във вашата институция, как мислите, че се оправям аз? Канят ме по пет човека като вас на седмица. И всичките искат да покопая на тяхната нива. Но – без пари.”

Как смятате, че се оправям аз - в моя напълно лишен от каквато и да било сигурност живот? Без заплатки и други държавно и институционално осигурени блажнотийки, без пенсионни осигуровчици, без сигурен доход в нито един ден в живота ми – до сега! Как? Как смятате, че се оправям в живота като един самотен и оправящ се сам с всичко писател? М?

И знаете ли?

Тя изсумтя нещо, обиди ми се и затвори. По средата на последната ми дума.

И аз разбрах. Не бива да отказвам. Защото ще ме намразят хората. Ще ме намразят, защото не им давам просто ей така – без нищо – всичко, което поискат. Защото те ми дават любов, нали така? Но ако не правя това, което искат, ще ми я отнемат веднага…

Хаха. Човешка комедия.

Така така. Написах това, с ясното съзнание, че ще бъде прието като проява на грозен егоизъм, като глупост и как ли не. Хората обичат да мразят. Особено стоейки в хубава, анонимна сянка. Обичат из тълпата, невидими – да хвърлят камъни по стоящия гол и сам – пред тях.

Но мога да кажа и друго: Хората са убили и Христос. Защото им е давал и давал. И пак биха го убили.

А може и да са го и изяли след това. Не знам. Сигурно сега биха го и изяли.

Пък мен – кучета ме яли.

Пишете на Калин Терзийски на edna@netinfo.bg.