Не крия  от кокетна куртоазия, че милозливата ни склонност към бедстване и „национална катастрофа“ ме изпълват с отвращение, от което бягам далеч в един отривист интерес към онези ексцентрики, които представляват и изход от мизерията, и бягство от банализацията на богатството.

Аз зная, че нерядко, бягайки от клишето на благосъстоятелността, те свършват с покъртително разорение, което приятно съвпада с дендистката склонност за общуване с вещите отвъд ползата и което ги освобождава от първородния грях да се превърнат в стока.

Да привидиш мизерията в богатството е възвишеният съответник на това да недовидиш богатството в мизерията… Последното национално много го умеем…

С Ирина Делин ме срещна взаимната почуда от литературните ни занимания. Тя написа пиеса за Освалдо Джезуалдо, бароковият майстор, умъртвил изневеряващата му съпруга не толкова от ревност, а за да музицира предсмъртните ѝ хрипове, а аз бях посветил внимание на най-голямата ексцентричка на двайсетото столетие, Маркеза Луиза Казати Стампа ди Сончино, която оставяла гостите си във венецианското си Палацо Вение деи леони в компанията на собственото си восъчно чучело, както и на това на Мария Вечера, възлюблена на самоубилия се заедно с нея австрийски ерцхерцог Рудолф.

Взаимно потърсили своите книги от една и съща книжарница, за която бяхме дискретно осведомени от интелигентен книжар, ние просто нямаше начин да не се срещнем.

С малки дискретни бутилчици вино слушахме Марчело и Хайдн от балкона в зала „България“, с театрални бинокли се удивлявахме на драпировъчната сценография на „Йерма“ в „Армията“, пожелахме да закупим гардероба, в който се развива действието на „Кафкаквартет“ и попитахме актьорите те ли държат нотариалния акт, след истеричния сеанс на Иво Димчев в т.нар. „Мозей“, пяхме барокови арии, ритайки кашони по „Веслец“ за ужас на еснафията, а след това се подкрепихме с империална торта и ликьор с цели, плуващи в течността ягоди в огромния ѝ джип.

Вие ли ща изядете марципанения герб на Хабсбургите или аз? Докато опитвахме френски сирена и разглеждахме „Опус серафианус“, аз, поседнал върху огромния антикварен трон в дома ѝ, тя ми даде сведение, че зад странната врата срещу ми се крие нейната лична килия, в която се отдава на мистичния плам на тъй любимата ѝ Хилдегард фон Бинген.

Забелязах, че дори и мобилният ѝ телефон бе облицован с Йеронимус Бош. Посмяхме се и на светските резоньори по няколко модни събития, гдето аз се явявах с лична бутилка шампанско, а тя с нещо като средновековна власеница, но върхът бе вечерята, на която, поглъщайки цял сом с главата му и питайки, някой има ли интерес към скелета му с цел магия,  тя реши да ме угости със странните явления на прочута нюйоркска богаташка и клептоманка, отглеждаща огромен говорещ папагал връз антикварно писалище, едва ли не „Ризнер“, на което разполагал със собствен череп на Йорик, с какъвто пък аз се явих на премиерата на „Хамлет“ в Народния без да съм папагал или Хамлет и събрах очите на всинца.

Моят бе позлатен и се вадеше от черна кутия, тапицирана със сатен с надпис „Totenkopf“. Разкошният екземпляр бил угощаван всеки ден не с просо, а с печено пиле с розмарин, за което меню се грижел специално нарочен слуга.

При така описаното меню папагалът забравил и занемарил дарбата си да говори, но започнал оглушително и миризливо, извинете, да пърди, което водело до луд смях присъстващите гости…

Но най-забавно ми се стори явлението на плутократката-крадла на конференция, организирана от Горбачов в нюйоркския Хилтън, на която присъствал и Чопра. Дамата се явява с дълга пола с неприлично високо стигаща цепка, слуша с декоративно недоумение космополитните оратори и в един момент се запътва към маса, на която е сервиран пълен куверт, сребро, порцелан, чинии, завива краищата на фината покривка и нарамвайки тази своеобразна бохча, всред звън от чупещи се чаши се запътва царствено към изхода, без никой да се осмели да я спре…

Ха-ха, каква недостоверност на самообладанието. Внезапно си спомних как преди години, повече отколкото за радост ни личат, се явих в Галерията за чуждестранно изкуство, гдето бе разположена цяла трапезна маса с всички прибори, свещници и украси от Хофбург, включително и във витрини някои от личните прибори на императрица Сиси, с толкова много сребро по мен, че австрийците, след като ме огледаха, не скриха известно безпокойство в очите си, дали пък това не е част от експонираното и зашариха с погледи да проверят дали витрините не са останали празни…

А след това? След това мило ми се усмихнаха… Апропо нюйоркската клептоманка обичала да сюрпризира гостите си с новината, че тази вечер разравяли еди си кое си гробище и тя щяла да проводи свои агенти…

След това лукаво питала: „Вие какво ще желаете, череп или костица?“

Пишете на Любомир Милчев Dandy на edna@netinfocompany.bg.