Как се слагат в ред разхвърляните спомени на съзнанието? Опасяваме се да се докоснем дори до един от тях, за да не се срутят всичките. Страхуваме се да не ни отнесат като лавина от хора, места и неща. Неща, които или нарочно сме опитали да забравим, или без които не можем да продължим напред. Сложили ръце на кръста, просто се взираме във въображаемите чекмеджета, от които преливат имена и дати. ”Здрасти!”, казват ни, ”Помниш ли ни?”, питат ни.
И ако ние мълчим, то не е от заплахата, че миналото може да ни отнесе обратно към себе си, а от възможността отново да ни харесат обстоятелства, за които сега говорим уверено от висотата на придобития опит.
Мълчанието претегля прецизно ситуациите, които сме преживели. Учим се от грешките, които сме допуснали, а за такова познание тишината е най-подходяща.
Пътят напред винаги е постлан с добри намерения.
От старите хора знам, че с времето спомените стават все по-ясни. Това е част от магията на живота. Затваряш очи и си спомняш неща, свързани с детството, с първата целувка, с първото предателство. Неща, които си мислил, че си заключил завинаги от самия себе си, понеже си бил убеден, че е важно само онова, което ти предстои.
Някъде, сред разхвърляните спомени, винаги остава един мост, под който двама души са се целували. Река, която в детските ни очи е изглеждала твърде голяма. Поляна, която още ухае на люляк. Слънце, което прозира през копринен шал. Там някъде са и любовните бележки, които сме разменяли в голямото междучасие.
Отрязан кичур от коса с обещание за вечност.
Оказва се, че сега аз мога да си спомня почти всичко. Почти мога да доловя присъствието. Лицето е неясно, но го има, защото някога е докосвало моето. Разбирам, че всъщност не е възможно трепетът да си отиде, защото нежността и радостта са съществували.
Осъзнаването на миналото е състояние на безтегловност, напук на гравитацията, която ни държи здраво на земята.
Като по-млади вярваме, че вероятностите са единственото сигурно убежище в този свят, защото те не налагат да упражняваме правото си на избор. Като по-възрастни разбираме, че съдбата е оправдание за решенията, които сме взели. Затова понякога е така уморително.
Когато искаш да се махнеш, завръщането е най-сигурният начин да намериш пътя към себе си. Напускането на места и хора е илюзия, че владееш ситуацията. Животът не може да бъде управляван. Животът е единственото нещо, което е извън нашия контрол. Именно това провокира в нас представата, че другаде ще бъде различно, че бъдещето ще е по-добро.
”Здрасти! Помниш ли ни?”
Да, помня и това е прекрасно. Сега ”завинаги” е дума, която осмисля цялото ми съществуване в минало, което ми дава възможност за бъдеще. Защото някъде там, сред лавината от хора, места и неща още има мост, под който се целуват влюбени юноши. Защото има ръце, които не могат да бъдат забравени. Тези ръце ни прегръщат и в момента. Тези ръце никога няма да забравят как се прегръща.
