За него няма да намерите нищо в гугъл, няма да чуете клюка в някое кафе, няма да говорят за него по телевизията, няма да ви го препоръча колежка, трудно ще го откриете сред многотиите в книжарниците, където мястото за стойностната българска литература е все по-малко.

Не го познавам и аз. Не знам къде живее. Има ли жена, деца, какво работи. Но неговите истории искрено ме спечелиха и изненадаха, затова искам да ви разкажа.

„Цветът на доброто“ е сборник с разкази, написани от Светлослав Дончев, с много любов към човека и с истински талант на разказвач като от времето на големите майстори в жанра. С чувствителността на човек като от миналия век, с лекотата на опитен майстор, почти анонимният разказвач ни разкрива един шарен свят от различни човешки съдби на обикновени хора.

Никой от героите му не е изключителен, не е нито добър, нито лош, но историите, които им се случват са онези частици човешкост, които карат сърцето ни да трепти.

Краткият разказ е труден и неблагодарен жанр. Чете се бързо, но и бързо се забравя. В днешно време живее повече в интернет и в специализираните литературни издания. Сборниците с разкази, ако не са на някой нашумял автор, рядко успяват да предизвикат особен интерес.

Свикнали сме да свързваме разказите с перото на Йовков и Елин Пелин или с това на Чехов и Мопасан. А това са все автори от списъците със задължителна литература.

Днешно време като че ли повече се издават и четат романи. Обяснимо.

Но разказите имат особено очарование, и удобството бързо да влезеш в историята. Иска се обаче майсторлък да можеш в рамките на няколко страници да изградиш характери, да заплетеш сюжет и да развълнуваш читателя. Да му покажеш тъмните кътчета на душата и светлите стремления на духа. За радост нашето непознато пораснало момче -разказвач умее всичко това.

За Чехов, безспорно един от най-големите майстори на краткия разказ, казват, че е особено жесток към героите си, но неговата привидна жестокост крие всъщност огромната му любов към човека. Към дребните му слабости и големите му възможности.

Ще ви предложа и един женски поглед към краткия разказ. Наскоро излязлата книга на Ганка Филиповска „30 щриха за любовта“. След безспорния ѝ успех с предишните разкази, събрани в „Сонет 103“, и този път дръзката и талантлива варненка ни предлага голяма доза оголена човешка болка от/за любов.

Разделени на две части – Графика и Сграфито, нейните любовни щрихи ни рисуват картини на страшни, но красиви човешки съдби. Всъщност по-точно е да кажа – разтърсващи, покъртителни, спиращи дъха. Особено въздействащи са разказите от втората част, които са истории от минали времена, случили се по кърджалийско, турско, както и по време на тъжното и черно скиталчество и страдание на бежанците от Тракия.

Все истории, изпъстрени с много кръв и смърт, но и с онази голяма любов, с която ни обича Господ, но с която са се обичали людете от онези времена.

Това са като че ли оживелите истории, стоящи зад стотиците народни песни, останали в съкровищницата на величествения ни фолклор. Никой днес не се пита случило ли се е това, за което се пее в тежките странджански, тракийски и родопски песни, но всеки натръхва от красотата и силата им.

И макар на пръв поглед да няма нищо общо между разказите на Ганка Филиповска и тези на Светослав Дончев, аз откривам общото желание да държат будна и жива традицията на майсторското и сладкодумно като на седянка разказване на онези истории, които с малки стъпчици, една по една отварят в душите ни място за състрадание, милосърдие, доверие, вярност, всеотдайност, любов. Правят го с таква лекота и в същото време с майсторство и безспорен талант.

В моята лична библиотека тези две книги стоят до прекрасните разкази на Людмил Тодоров, есетата-проповеди на Теодора Димова („Четири вида любов“), спортните истории за чудесата на човешкия дух на Иво Иванов („Кривата на щастието“).