На всички пазители на свободното слово и на всички, които никога не са се замисляли защо то има нужда от пазители.

Страхът почуква хладно с токове по мраморните плочки на Властта. Извира на талази от прозорците на сградите на жълтите павета, влиза в телевизорите ни и ни се подиграва през нечии празни очи, облечен в много и нищо незначещи думи. Изпарява се от нажежения от страсти и жега паваж и се връща като елинпелиновски дъжд –  вали и просмуква, тихо, кротко, ден и нощ. Естествен. Като смога на Орлов мост. Като крайречна мъгла. Като миризмата на дървени въглища в някое премръзнало планинско градче. И дишаме. Дишаме.

Страх да не останеш без работа; страх да не те пребият в някой подлез, докато се прибираш от работа; страх наркодилъри да не зарибят детето ти в училище; страх да не се разболееш (не от рак, от грип – защото ако се наложи да си останеш десетина дни в къщи, а те осигуряват на минимална заплата, това е достатъчно, за да не успееш да си платиш сметките за месеца)...

Прибираш се от работа, пускаш новините. Започваш да се страхуваш от земетресение, от атомна авария, от терористи, от пожар, от наводнение, от нефтен разлив, от въздействието на компютърните игри върху подрастващите и от банките... и от тези, които подпалват коли заради съвест.

Мислейки върху всички тези опасности и всички ограничения, които трябва да спазваш, за да ги избегнеш, дори не осъзнаваш най-големия си страх. Онзи, който кара българите да се самоубиват като нация, възпитавайки децата си в мантрата "Учи, детето ми, за да не живееш в тази държава." – страхът, че животът ти минава напразно и че нямаш никакъв контрол върху него.

Защото колкото и силно да викаш, никой няма да чуе; колкото и високо да скочиш, някой ще те дръпне обратно; колкото и много да учиш, мястото ще спечели роднината; колкото и години да дава за подкуп законът, подкупът винаги ще стои над него. Насаждан повече от двадесет години, този фундаментален страх вече е увереност. Тя е хладнокръвен, ефективен и хуманен масов убиец на души - убива преди да успееш да се уплашиш, че умираш.

Смелостта, сестрата близначка на Свободата не е липса на страх, а въпрос на решение. Решението, че макар да изпитваш страх, няма да го оставиш да управлява живота ти. Няма да му позволиш да моделира мисленето ти в спазване на забрани и ограничения. Няма да спреш да изискваш. Няма да спреш да се бориш за щастие. И когато натрупаш достатъчно малки победи над Страха, един ден просто се събуждаш и разбираш, че си свободен.

Не знам как точно се подготвяш за решението да бъдеш смел. Мисля, че започва с родителската ръка на рамото и кроткото "Помни, че аз винаги ще бъда до теб." Има нещо общо с приказките от детството, с приключенията на Том Сойер, с търсенето на капитан Грант. Минава през погледите на другарчетата в училище, когато си направил беля и си признаеш, и си понесеш наказанието. А също и през учебника по история и откриването на "Епопея на забравените" в домашната библиотека. Не може без провала. И без приятелите, които са до теб, когато той настъпи. А някой друг може да е минал по различен път.

Но колкото и пътища да има към Смелостта и Свободата, знам без какво не може нито един от тях. И това, приятелю мой, е Словото, колкото и догматично, или "сектантски", или мъгляво да ти звучи това. Словото от библейски времена въздига до небесата и захвърля в "ада" и никой не може да му отнеме тази сила. Защото то е универсалният проводник, необходимо и достатъчно условие за разпространението на всяка идея.

Мисълта, че е сам, обрича и най-смелия, и най-свободния. Достатъчно е обаче само да чуеш думите на друг смел човек и си способен да построиш кораб, ако ви дели море. Но непременно ще отидеш при него, ще го хванеш за ръката, и заедно ще стъпите на мястото, където свършва страхът.

Ако мълчите, ако позволите на някой да ви запуши устата, можете да стоите на метър един от друг и никога да не се хванете за ръка. Ще си стоите, потънали до глезените в земята, разкаляна от онзи дъжд, за който ви говорих. И ще си мислите само колко хубаво би било, ако бяхте свободни. "Ах, ако само имах малко повече смелост... Ах, ако само имаше някой, който да ме подкрепи..." И ще дишате... дишате.

Автор: Анна Чалева

Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".