Здравейте!
С идването на февруари, вълненията на много хора заради "50 нюанса сиво", розовите сърчица, които ни нападат навсякъде, реших да поразровя старите архиви. Аз не чакам февруари или витрините на магазините да ме "замерят" с пеещи "Обичам те" мечета и любов.
Пиша за нея по всяко време на годината и мисля за любовта понякога като за враг, понякога като за приятелка. В тази връзка ви изпращам този мой текст.
Поздрави, Донка
* * *
Обичам те... И пак те обичам!
Моментите, в които няма ”мразя те, обичам те”.
Всеки е изпадал в онова състояние на неспособност да изпитва каквото и да било, освен да обича човека, с когото е решил да прекара живота си (или поне тази част от живота си в момента). Лошо няма да обичаш и да бъдеш обичан, но какво се случва, когато това е единственото, на което си способен? Цялото ти същество грее от щастие и любов, като в някоя романтична комедия, в която влюбените сутрин се събуждат, качват се на еднорога си и отпрашват по дъгата към розова планина от сърчица (по-лигава не можах да бъда).
Дотук добре – цветя и рози (поне в света на много обичащия)... Но!
Много от нас се страхуват да бъдат обичани, други пък да обичат. Да, добре... не можем да дишаме без човека до нас и сме сигурни в нашите чувства и все пак, какво правим, когато не знаем какво се върти в главата на прекрасното създание отсреща? В нас се прокражда една несигурност дали да продължаваме да изразяваме чувствата си или да забавим темпото. Започват се едни вътрешни терзания и въпроси от типа: "Дали любовта ми няма да му дойде в повече?", "Ами ако не ме обича, колкото и аз?", "А дали показвам достатъчно от чувствата си?"
Абе въобще, мъка си е за душата. Хем споделена любов, защото знаеш, че нечие сърце бие за твоето, хем терзанието дали не прекаляваме с любвеобилността си. Доста противоречиво се получава. Любов и несигурност, какво да се прави...
Уж е лесно, ала всъщност най-трудно е да разбереш, да пишеш и да говориш за любовта, влюбването, разлюбването и страховете, свързани с всичко това.
Още повече, че когато правиш по-горе изброените и си ги насочил към някого, в един момент ти се вижда по-лесно да избягаш с писъци от цялата емоция, която изпитваш, за да се предпазиш от всяко разочарование (доколкото е възможно). Най-лесно е да се предадеш на страха и да си кажеш, че не можеш да живееш без някого, но няма и да живееш с него, за да не бъдеш наранен, а слъзните ти канали да минат на пълен работен ден.
Страшно е, след като си преоткрил онова малко човече в душата си, което е способно единствено да обича и да живее за точно и само един определен човек. Започваш да се побъркваш и да се чудиш ”Какво ще правя, ако обичта ми му дойде в повече и поиска да си тръгне? Дали да не бягам, докато все още ми е останал някакъв здрав разум?” (Не си кривете душите, всеки е оглупявал от любов поне веднъж в живота си или му предстои да се случи).
Та така да обичам като луд или да си ходя като емоционално осакатен робот, скрил чувствата си под бронята? Нямам предвид да напуснем половинките си, а просто да спрем да сме толкова обичливи, все пак и ние сме обект на нечии чувства, хайде да не ги разбиваме.
Автор: Донка Стайкова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
