Беше хубава топла есен. Отдавна, доста отдавна, но като се замисля все едно, че беше вчера.
Студентската бригада в Нови пазар. Бяхме се събрали на поляната пред бунгалата: филолози, химици, физици, математици – бъдещи учители, възпитаници на Висшия Педагогически Институт в Шумен.
Тогава го видях за пръв път. Едно момче, облечено с оранжева тениска и зелен анцуг. С усмихнати зелени очи. Любител на бразилския футбол.
В компанията само аз бях биолог. Затова кой друг, ако не аз превързвах ръката му, защото беше ударена лошо ... И от превръзка на превръзка тръгна нашата връзка.
Една вечер се връщахме от дискотека, за да вземем китарата му.
По пътя си говорехме, смеехме се. Той ми разказваше истории от казармата. Имаше една за повредения противогаз, който му се е паднал и вместо „да се спаси“, без малко да се задуши.
Нямам спомени взехме ли китарата, върнахме ли се в дискотеката. Нямам спомени и кога се влюбих. То не беше любов от пръв поглед, но беше завинаги.
Интересно, че една от първите вечери на онази бригада, когато заспивах замечтана, чувах как навън свири китара. Тогава си казах: „ Да бъде щастлив този, който пее.“ Днес си мисля, че това се е сбъднало.
Да, щастлив е! И аз съм щастлива с него. Скоро празнувахме 30-годишнина от сватбата ни, перлената.
Две перли има в живота ни, свидни и мили, създадени с любов.
И сега, след толкова години в спомените си виждам онова момче, тичащо към мене по пътеката, за да ме посрещне на гарата.
А аз бързам към него с усмивка на устните.
Автор: Красимира Томева
Тази история е част от играта ни „Как се запознах с баща ви“. Вижте повече за нея тук >>>
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
