Преди седмица се наложи да посетя стария квартал. Напуснах го, преди по-малко от 10 години. Напуснах го, защото пораснах, защото исках да бъда голяма, да живея сама и да се науча да владея житейските бури.
Напуснах игликите, брезите и вишните, за да се преместя в ново, бетонно и модерно кварталче. Забравих напуканите стари плочки на пътечката до входа, зелените тераси и бора, под чийто гъсти иглички се криех от дъжда като дете.
Напуснах стария квартал и с него напуснах и детството.
Сега ми е мъчно, мъчно, че съм забравила тези малки символи на едно щастливо, безгрижно време.
Бабите, които седяха на пейката пред блока, вече ги няма. Няма я и пейката. Улицата, където чертаехмe дама, охлюв и писта за количките, вече е задръстена с лъскави коли. Коли, карани от моите приятелчета, които сега са сериозни възрастни. Възрастни, които вече не забелязват игликите, бора, брезите. Които са забравили вкуса на джанките, чиито деца не играят на тази улица, в тези градинки. Децата им играят в детски клубове или ходят на спа хотел през уикенда.
И това стискане в гърлото, и тези горчиви сълзи в очите... Кога успяхме да забравим сладката простота на онези дни? Набързо изядената краставица, нарязана от баба, докато долу приятелите продължават играта на "Стражари и апаши".
А още повече ме боли, защото знам, че ще ми е мъчно седмица, две, дори месец.
После и аз ще забравя игликите, които сигурно вече ще са овехтели, ще забравя буцата в гърлото и ще продължа борбата с бурите, защото така трябва, защото така е в света на възрастните.
Когато в нашия свят завали, няма бор, под чиито иглички да се скриеш. Когато завали, трябва да разтвориш чадър над главата си и да продължаваш да бягаш през локвите.
Автор: Антония Андреева
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
