Съвсем скоро е рожденият ден на дъщеря ми. Става на девет. И така се вълнува милата. Като че ли живее за този ден.
Започваме от рано да търсим тема за купона, после в зависимост от това подготвяме покани. Правим си ги сами. Купуваме картон, цветни листи, режем, лепим, оцветяваме, а когато са готови измисляме специален текст – весел и забавен, като дъщеря ми.
Правим списък на гостите, измисляме как ще изглежда тортата и после поне десет пъти променяме списъка и тортата. Следват игрите, правим си ги сами и се забавляваме докато се занимаваме със всичко това.
Вълнения! Тя се вълнува и аз заедно с нея.
Моят рожден ден е само след два дни. Не се вълнувам от това. Как не обичам този ден. Още преди да е настъпил, започвам да се чувствам подтисната, напрегната и тъжна. С приближаването му ме обзема една тревожност, от която не мога да се отърва по цели дни и нощи.
Изпитвам непреодолимо желание да се скрия някъде, да стана малка, незабележима животинка и да се скрия в някоя дупчица. Или да се завия в топлото легло и да не стана цял ден, да заключа вратата на дома ми и да изключа телефоните си. Така ми се иска да го направя. Но събрала сили, ставам от топлото легло, вземам душ, обличам красива рокля, слагам си най-празната усмивка, която може да съществува и отключвам входната врата.
Започва един дълъг, уморителен и много фалшив ден. Обаждат ми се хора, които не съм чувала цяла година, от миналия ми рожден ден. Нямаме нужда един от друг – нито те от мен, нито аз от тях. Слушам пожеланията им и не знам какво да им кажа. Как да отговориш на човек, който е поровил в сайтовете за поздрави и научил един от многобройните „оригинални” поздрави, които не се отнасят за мен!
Просто мълча и се надявам заучения поздрав да е от по-кратките. Въздъхвам след него – не ме е направил щастлива. Получавам цветя от хора, които са на две крачки от мен, но не ми ги носят лично, а ги изпращат по куриер.
Въздъхвам след тях, направили са ме тъжна. Колко ли ме обичат тези хора, как ли се вълнуват заедно с мен, колко ли много искат да ме зарадват, щом не искат да дойдат и да ме прегърнат, а изпращат цветята по непознат.
После чакат да им звънна, за да им благодаря за прекрасния букет и когато не го направя, започват да се оплакват колко неблагодарна съм и как не ценя тяхното приятелство. Получавам десетки SMS-и от хора знайни и незнайни за мен. Колко по лесно е да напишеш нещо и да го изпратиш, когато не ти се иска да чуеш човека отсреща. Изпълнил си задължението си спрямо човека и продължаваш напред с твоите си неща.
А аз обичам хората. Обичам всички хора които се усмихват, но не с онова криво разтягане на устни наподобяващо усмивка.
Обичам хората, които ме прегръщат и усещам топлината и добротата, а не ледените тръпки, които ме полазват от изпълнената със студ прегръдка. Обичам хората които ме усещат, които разбират само с един поглед как се чувствам.
Обичам веселите и забавни хора, които успяват да ме изненадат даже и след стогодишното ни познанство. Обичам умните и мъдри хора, даже и да са тъжни, те ме приземяват доста успешно, по време на свободното ми реене в облаците /зодията ми е така – въздухарска/.
Обичам хората! Но не разбирам защо е необходимо да сме толкова подправени, неистински, прикрити. Какво очакваме от едно цвете, подарено с любов, но от непознат, едни думи изречени с обич, но написани от друг, една широка усмивка, но празна?
От известно време се научих да не очаквам. Не очаквам и нещата просто се случват, не очаквам и просто получавам. Не очаквам и търпението което цял живот ми е липсвало, дойде само. Не очаквам и цялото безпокойство от чакането вече го няма.
Сега съм една търпелива, спокойна, усмихната и уверена жена. Готова да посрещне поредната година от живота си. Вълнувам се! Какво ли ме очаква през нея?
Автор: Дани Коджахристова
Edna търси най-талантливите писатели сред своите читатели! Изпращайте специално написани за нас текстове на edna@netinfo.bg, а одобрените ще публикуваме в рубриката "Из edna@".
