„Ръцете му не са добре поддържани“, „Има леко шкембенце“, „Не е чел нищо на Маркес“. „От Ямбол е“, „Работи в склад“.

Жените могат да се разделят с един мъж по най-невероятни причини. И после да се оплакват, че не били останали свестни мъже на този свят.

А дали самите ние не даваме шанс на любовта да ни се случи?

Прекалено бързо махваме с ръка, защото той не е уцелил едно или две качества от списъка със заглавие „Г-н Идеален“.

След няколко разочароващи връзки твърдо решаваме, че с по-малко от най-доброто няма да се задоволим и сядаме да го чакаме.

То, разбира се, не идва така, както на нас ни се иска. Никой не ни чака на края на ескалатора, никой не обикаля целия град, за да ни върне загубената шапка, никой не ни заговаря в трамвая.

Защото в реалния живот любовта се промъква внимателно между ежедневните задачи, опитите да се докажем в работата, да отговорим на очакванията на другите, на самите себе си, да налучкаме правилния път до другия.

Сами себе си ограничаваме, изграждайки си нереалистични очаквания, щедро подхранвани от филми, клипове и захаросани романи.

Мъжете, тези, истинските, които после стават бащи на децата ни, правят ремонт, взимат ни от работа когато вали, записват уморени вечер, защото са работили здраво през целия ден имат своите недостатъци, но това не ги прави недостойни, това ги прави истински.

Не им даваме шанс да се докажат, оглеждайки ги като жури, което ревниво пази своето „да“ докато не останат никакви кандидати.

Но в живота, за щастие, има втори шанс и трета среща. Само трябва да сме малко по-търпеливи и да дадем шанс на хората да се представят в най-добрата си светлина.

Защото понякога съдбата ни изпраща тестове – ще бъдем ли достатъчно търпеливи и изпълнени с разбиране, за да стигнем до онова, за което толкова много мечтаем.

И ако прибързано махнем с ръка заради някой незначителен недостатък, ще сложим край и на специалната, понякога единствена възможност, да преживеем нещо специално, дори да не е за винаги.